Грехът и дявола

(Или истината за днешните православни християни-бел.на администратора на блога)

"Чувстваме горчивина, когато живеем далеч от сладкия Иисус"

Грехът стана мода

- Отче, на някого сте казали, че ще има война. Така чухме, вярно ли е?

- Аз нищо не казвам, а хората говорят каквото си искат. А и да знам нещо, защо да го кажа?
- Какво варварско нещо е, отче, войната!
- Ако хората нямаха тази... “изисканост” в греха, нямаше да стигнат до това варварство. Още по-варварска е нравствената катастрофа. Хората се съсипват душевно и телесно. Някой ми казваше: “Казват за Атина, че е “джунгла”, а никой не си тръгва от там! Всички я наричат “джунгла” и всички се събират в джунглата”. На какво са заприличали хората? Досущ като животните! Знаете ли какво правят животните? Влизат в началото в обора и замърсяват всичко с изпражнения... После изпражненията започват да прегарят. Щом започнат да прегарят, животните усещат топлина. Сърце не им дава да се махнат от обора, там са спокойни. Та така и хората чувстват топлината на греха и сърце не им дава да се махнат. Разбират, че вони, но от онази топлинка не им дава сърце да се махнат. Ето, ако сега в обора влезе някой, не може да издържи на вонята. Но оня, който си е постоянно в обора, не му пречи, свикнал е вече!

- Отче, някои казват: “Да не би само днес да греши светът? А в Рим някога какво е било?...”

- Та тогава са били езичници в края на краищата. И това, което казва свети апостол Павел (вж. Рим. 1:24-32), се отнасяло за ония езичници, които приели кръщение, но имали лоши привички. Нека не вземаме за пример упадъка от всяко време. Днес грехът е превърнат в мода. Ние сме православна страна и гледай какво става. А колко повече останалите! И лошото е, че понеже грехът е мода, съвременните хора, ако видят някого да не следва потока на времето, да не върши грехове, да е малко благочестив, го наричат изостанал и назадничав. Те считат за обидно човек да не греши, а смятат греха за нещо прогресивно. Това е най-лошото от всичко. Ако съвременните хора, които живеят в греха, поне осъзнаваха това, Бог щеше да ги помилва. Но те оправдават неоправдаемото и възхваляват греха. Това е и най-голямата хула срещу Светия Дух - да считат греха за прогрес, а нравствения човек да наричат изостанал. Затова голяма награда, голяма цена имат ония, които се подвизават в света и опазват живота си чист. Някога ако някой е бил покварен или пияница, се срамувал да излезе на пазара, защото щял да изпита  хорското презрение. И ако някоя жена била кривнала малко от правия път, не се осмелявала да излезе навън. И това било един вид спирачка за човека. Днес ако някой живее правилно, ако например някоя девойка живее благочестиво, казват: “А бе, тази къде живее!” Но и въобще, когато преди светските хора извършвали някакъв грях, горките, чувствали своята греховност, понавеждали глава и не се подигравали на онзи, който живеел духовно, напротив гордеели се с него. Сега нито чувстват вина, нито имат почит. Изравниха всичко със земята. Ако човек не живее по светски, му се подиграват.

Из "С болка и любов за съвременния човек"

Слова Том 1 Стареца Паисий Светогорец

За светския дух

Дяволът управлява суетата
- Отче, защо наричат дявола “светоуправник”? Наистина ли управлява света?
- Само това оставаше, дяволът да управлява света! Когато Христос казал за дявола “князът на тоя свят” (Иоан. 16:11), не е имал предвид, че дяволът е господар на света, а че господарува над суетата и заблудата. Тежко ни, ако Бог бе оставил дявола за господар на света! Обаче хората, които са отдали сърцата си на суетното и светското, живеят под властта на “светоуправниците на тъмнината от тоя век” (Еф. 6:12).
Тоест, дяволът управлява суетата и хората, които са завладени от суетата, от “света”.

Какво ще рече “космос”? / На гр. език ...... означава “свят”, но също и “украшение”. Оттам произлиза и думата “козметика” - б. пр./
Нали ще рече - украшение, суетна украса? И тъй, който е завладян от суетата, той е във владение на дявола.
Ако сърцето е поробено от суетния свят, тогава и душата остава недоразвита и умът помрачен. Тогава, макар и да прилича някой на човек, всъщност е духовен изрод.
Помисълът ми казва, че по-голям враг на душата ни дори от дявола е светският дух, защото в началото ни подвежда сладко, а накрая ни вгорчава во веки. Докато, ако можехме да видим самия дявол, щеше да ни обземе страх, и щяхме да се принудим да прибегнем към Бога и да си осигурим рая. В наше време много“свят”, т.е. светски дух, навлезе в света и този “свят” ще го унищожи. Хората приеха вътре в себе си “света” и изгониха от себе си Христа.

- Отче, защо не разбираме колко ни вреди светският дух и се увличаме от него?
- Защото светският дух навлиза в нас малко по малко, както таралежът влязъл в леговището на заека. В началото таралежът помолил заека да свре малко главата си в неговата дупка, за да не го вали. След това вкарал единия крак, после другия и накрая влязъл целият, и с бодлите си изкарал заека изцяло отвън.
Така и светското мислене ни подмамва с малки отстъпления и лека-полека ни завладява. Злото напредва постепенно. Ако идваше изведнъж, нямаше да се подлъжем. Ако искаш да попариш една жаба, трябва малко по малко да я заливаш с гореща вода. Ако я залееш с цялата вода наведнъж, скача и бяга да се спаси.
Докато ако я полееш с малко гореща вода, в началото малко ще се стресне и ще я отърси от гърба си, но после ще свикне. Ако я залееш с още малко, пак леко ще я отърси и лека-полека ще бъде попарена, без да го разбере. “Море, жабо, като те заляха веднъж с гореща вода, ставай и се махай!” Не си тръгва. Надува се - надува се и след това бива попарена. Така прави и дяволът: попарва ни малко по малко, а накрая, без да го разберем, сме вече попарени!

Да се даде предимство на душевната красота
Душата, която се трогва от красотите на материалния свят, показва, че в нея живее суетният свят, затова бива привличана от творението, а не от Твореца, от глината, а не от Бога. Няма значение, че тази глина е чиста и в нея няма греховна кал. Когато сърцето бива привличано от светски красоти, които не са греховни, но си остават суетни, тя чувства светска временна радост, в която няма божествено утешение, няма вътрешно окриляване с духовно веселие. Когато обаче човек обича духовната красота, тогава душата му се изпълва и разхубавява.
Ако човекът и особено монахът познае вътрешната си грозота, няма да се стреми към външни красоти. В душата ни има толкова лекета, толкова петна, та дрехите си ли примерно ще гледаме? Перем дрехите си, дори ги гладим и сме чисти, а вътре в нас е... по-добре не питай! Затова, ако човек се загрижи за духовната нечистота в себе си, няма така педантично да почиства всяко най-малко петънце по дрехите си, защото те са хиляди пъти по-чисти от душата му. Но ако човек нехае за духовните отпадъци в себе си, тогава гледа
най-старателно да почисти и най-малкото леке!
Това, което е нужно, е той да насочи цялата си грижа към духовната чистота, към вътрешната красота, а не към външната. Да бъде дадено предимство на душевната красота, на духовната красота, а не на суетните красоти, защото и Господ ни е казал: “И целият свят не струва колкото една душа” (вж. Мат. 16:26).

Светски желания
Ако хората не възпират сърцето си от пожелания за материални придобивки, които не са съществено необходими (и дума да не става за плътски пожелания) и не събират ума в сърцето си, за да ги отдадат заедно с душата си на Бога, тогава ги чака двойно нещастие.
- Отче, винаги ли е лошо да желаеш нещо?
- Не, желанието на сърцето само по себе си не е нещо лошо. Но когато някакви неща, макар и не греховни, заемат част от сърцето ми, тогава те намаляват любовта ми към Христа. Затова такова желание също е лошо, тъй като чрез него врагът възпира любовта ми към Христа. Когато желая нещо полезно, например една книга, и тя заема част от сърцето ми, тогава това е лошо. Защо някоя книга да заема част от сърцето ми? Книгата ли ще желая или ще копнея за Христа? Всяко желание, колкото и хубаво да изглежда, е по-ниско от това човек да желае близост с Христа или с Пресветата Богородица. Когато отдам сърцето си Богу,
нима е възможно Бог да не ми отдаде целият Себе Си? Бог търси сърцето на човека. “Синко, дай си мен сърцето” (Притч. 23:26). Ако човек отдаде сърцето си Богу, след това Бог му дава и това, което сърцето му желае, стига то да не му е във вреда. Сърцето не се разпилява само когато бива отдадено на Христа и само у Христа човек намира богато ответно въздаяние от божествена любов в този живот, а в другия, вечния - божествено веселие.

Трябва да избягваме светските вещи, за да не завладяват сърцето ни и да използваме прости неща, и то само колкото ни е потребно. Да се грижим обаче това, което ползваме, да е здраво и надеждно. Ако искам да използвам една красива вещ, отдавам цялото си сърце на тази красота и за Бога не остава нито едно парченце от сърцето. Минаваш през някое място и виждаш една къща с хубави мрамори, резби, украси; възхищаваш се от камъните, тухлите и оставяш сърцето си там. Или пък в някой магазин виждаш красиви рамки за очилата си и ги пожелаваш. Ако не ги купиш, оставяш сърцето си в магазина. Ако ги купиш, закачаш сърцето си да виси на тия рамки! Особено лесно биват ограбвани жените. Малко са онези, които не пилеят сърцето си по суетни неща. Искам да кажа, че с всички украшения, цветни и лъскави неща, дяволът ограбва
богатото сърце, което имат. Някоя жена има нужда от чиния? Ще търси да намери чиния с нарисувани цветя по нея. Ще речеш, че ще прокисне яденето, ако чинията е без цветя. Някои “духовни” жени се трогват от по-сериозни украси: двуглав (византийски) орел и т.н.
А после питат: “Защо оставам безчувствена към духовното?” Как да почувстваш, когато сърцето ти е разпиляно по кухненски шкафове и чинии? Нямаш сърце, останало е само парче месо, което бие в теб, тик-так, механично, като часовника, колкото само да се движиш!
Защото малко сърце отива за това, малко за онова и за Христа не остава нищо.
- Т.е., отче, и тези прости пожелания са греховни?
- Тези пожелания дори и да не са греховни, са по-вредни и от греховните. Защото едно греховно пожелание някой път може да бъде осъзнато от човека, съвестта му да го осъди, тъй че да положи усилия, да се покае, да каже “съгреших, Боже мой”. Докато тези “добри” пожелания не го тревожат. Мисли си, че всичко при него е наред. “Обичам доброто, обичам красивото, казва си, а и без това, нали Бог е сътворил всичко красиво.” Да, но любовта му не се насочва към Твореца, а към творението. Затова е добре да отсичаме всяко пожелание.
Когато човек полага усилия заради Христа и жертва това, което обича и прави нещо, което не обича (колкото и хубаво да е онова, което обича), тогава Бог му дава по-голямо утешение.
Преди да се очисти, сърцето е изпълнено със светски пожелания, на които се и радва. Когато обаче се очисти, започва да се измъчва от светските пожелания, отвращава се от тях и тогава радостите са духовни. Сърцето се очиства тогава, когато, човек се погнуси от светските пожелания. Преди да се погнуси, то бива привличано от тях. Да, но ние не искаме ни най-малко да притесним ветхия човек в нас, искаме да следваме прищевките на ветхия човек. Но как тогава да станем последователи на Христа?

- Отче, когато се затруднявам да отсека някое свое желание, трябва ли да настоявам в борбата?
- Да, дори когато на сърцето ти му е мъчно, че не правиш онова, което му се харесва, не трябва да му се подчиняваш. Защото, ако се подчиниш, ще почувстваш една светска радост, а след това една тревога, която пак е светска тревога. Докато, ако не се подчиниш и сърцето ти се огорчи, че не си направил онова, което му харесва, а ти се радваш за това, тогава идва Божията благодат. А това е и целта - да придобием Божията благодат. Значи, за да придобиеш Божията благодат, трябва да бъдат отсечени пожеланията, макар и да са добри; да бъде отсечена собствената воля. Тогава човек се смирява, а след като се смири, идва Божията
благодат. Когато сърцето се огорчи по светски, тогава ще се зарадва духовно. Нека, колкото е възможно, човек да се учи да избягва светските утешения, да извършва вътрешна духовна работа, за да получи божествена утеха. Светските радости са веществени радости

- Отче, често светски хора казват, че чувстват една празнота, въпреки че имат всякакви блага.
- Действителната, истинската радост се намира в близостта до Христа. Ако се свържеш с Него чрез молитвата, ще почувстваш душата си пълна. Светските люде търсят радостта в насладите. Някои пък “духовни” хора я търсят в богословски разисквания, беседи и т.н. Но когато тези разисквания приключат, вътре в тях остава една празнота и се питат какво ще правят по-нататък. Дали дейностите, с които се занимават, са греховни, дали са неутрални - все същото е. По-добре да биха отишли да поспят, та на другия ден да са по-бодри на работата си?
Когато изпълняваме светските пожелания на сърцето, не идва духовна радост, а смут и тревога. Светската радост донася тревога и на духовните хора. Светската радост не е постоянна, истинска радост, това е една временна радост, за момента. Това е веществена радост, не е духовна. Обаче от веществените радости душата не може да почувства пълнота. Точно обратното, затлачва се с отпадъци. Когато почувстваме духовната радост, вече не желаем веществената. “С Твоя образ ще се насищам!” (Пс. 16:15) Светската радост не отморява, но повече натоварва и обременява духовния човек. Ако настаниш духовния човек в
някой светски дом, той не може да намери там покой. А светският човек си въобразява, че намира покой, но всъщност се измъчва. Радва се външно, но вътре в себе си не е доволен, измъчва се.
- Отче, сред светския порядък човек се задушава.
- Хората се задушават, но и сами го желаят, както жабата бърза към устата на змията. Змията си стои на отсрещния край на водоема и постоянно гледа към жабата. Ако жабата се подлъже и погледне змията, тогава се наелектризира, става като зашеметена и с квакания бърза към устата на змията. После змията я ухапва и я отравя, за да не се съпротивлява. Тогава жабата пищи, но и да я измъкнеш, вече е отровена и ще умре.
- Отче, защо хората се радват на светските хубости?
- Днешните хора не мислят за вечността. Себелюбието ги кара да забравят, че всичко земно един ден ще изчезне. Не са схванали най-дълбокия смисъл на живота. Не са почувствали от другите, от небесните радости. Сърцето им не трепва за нещо по-възвишено. Даваш на някого примерно една тиква. Казва си:
“Каква хубава тиква!” Даваш му и ананас. “Ананасът има люспи”, казва и го захвърля, защото никога не е опитвал. Или пък кажи на някоя къртица: “Колко е хубаво слънцето!” - тя пак ще се зарови в земята. Онези, които се чувстват добре във веществения свят, приличат на глупавите пиленца, които кротко и безшумно си стоят в яйцето, без да се опитват да счупят черупката, за да излязат вън, да се порадват на слънцето (небесният полет към райския живот), но си остават неподвижни и умират в черупката на яйцето.

- Отче, казахте, че светският дух навлиза в монашеството и се губи духовното. Ще се запази ли верният дух на монашеството?
- Това е една буря, но Бог няма да ни изостави.
- Отче, мина ми този помисъл: “Съществуват ли още монашески братства, които живеят духовно?”
- Оставаше и да няма. Тогава Света Богородица щеше под конвой да ни отведе в затвора... Има монаси, които живеят много духовно, безшумно. Има такива души във всеки манастир, във всяка епархия и т.н. Именно тези редки души затрогват Бога и Той ни търпи.
Светският дух е болест. Най-важното днес е човек да не се приспособява към този светски дух. Това би било равносилно на изповядване на вярата ни. Нека се стараем, доколкото можем, да не се поддадем на това течение, да не се повлечем по този канал. Хитрите риби не се хващат на куката. Виждат стръвта, разбират, че е стръв, отдалечават се от там и се спасяват. Докато другите виждат стръвта, бързат да я захапят и хоп, улавят се!
По същия начин и светът има свои примамки и улавя хората. Те се привличат от светския дух и попадат в неговата уловка.
Светското мислене е болест. Както човек избягва някоя болест, така трябва да избягва и светското мислене във всичките му проявления. Да се отчужди от духа на светския прогрес, за да напредва духовно, да бъде здрав духовно и да се радва с ангелска радост.

Из "С болка и любов за съвременния човек"

 

Слова Том 1 Стареца Паисий Светогорец

 

Защо Бог позволява на дявола да ни изкушава?

- Отче, защо Бог позволява на дявола да ни изкушава?
- За да отбере Своите деца. “Прави, дяволе, каквото искаш”, казва Бог, защото знае, че каквото и да прави дяволът, накрая ще си счупи главата в крайъгълния камък, който е Христос. Ако вярваме, че Христос е крайъгълният камък, тогава нищо не ни плаши. Бог не допуска никакво изпитание, ако от него не би излязло нещо добро. Когато Бог вижда, че ще произлезе по-голямо добро, оставя дяволът да си върши работата. Видяхте ли какво сторил Ирод? Избил
четиринадесет хиляди младенци, но направил и четиринадесет хиляди мъченици ангели. Къде сте виждали мъченици ангели? Дяволът пак си счупил главата.
Диоклетиан станал съработник на дявола, измъчвайки жестоко християните, но без да иска, направил добро на Христовата Църква, защото я обогатил със светии. Мислел да унищожи всички християни, но нищо не постигнал. Оставил множество свети мощи, които да почитаме и обогатил Христовата Църква.

Бог можеше отдавна да е приключил с дявола - та нали е Бог! Ако поиска и сега може да го свие на кълбо и да го хвърли в пъкъла, но пак за наше добро го оставя. Че би ли го оставил да притеснява и да мъчи творението Му? Оставил го е обаче до някаква степен и до някое време, за да ни помага със злобата си, да ни изкушава, за да прибягваме към Бога. Бог позволява на дангалака да ни изкушава само, ако от изкушението би произлязло някакво добро. Ако няма да произлезе добро, не му позволява. Бог допуска всичко за наше добро. Нека повярваме на това. Бог оставя дявола, за да може човекът да се бори. Без борба няма успех.
Ако не ни изкушаваше дяволът, можеше да си мислим, че сме станали и светии. И тъй, Бог допуска дявола да ни бие със злоба, защото с пердаха, който ни налага, отърсва от нас прахта, изтупва напрашената ни душа. Или го оставя да се нахвърля върху нас и да ни хапе, за да прибягваме към Бога. Бог постоянно ни призовава, но ние обикновено се отдалечаваме от Бога и само ако се появи някоя опасност, тичаме към Него. Когато човек се съедини с Бога, тогава лукавият не може да се вмъкне между тях; няма и причина Бог да позволи на лукавия да изкушава човека, за да се принуди той да прибягва към Бога. Във всеки случай лукавият ни прави добро, помага ни да се осветим. Затова и Бог го търпи.
Бог е оставил свободни не само хората, но и демоните, тъй като те не вредят на човешката душа, защото не могат. Освен ако сам човекът не поиска да навреди на душата си. Напротив, носят награда на душите ни - както лошите хора, така и невнимателните, които не по свое желание причиняват зло в живота ни. Защо мислите, онзи авва казва: “Вдигни от нас изкушенията и никой няма да се спаси”? Защото изкушението принася голяма полза. Не че дяволът може да върши добро - той е зъл. Но добрият Бог спира камъка, който лукавият е хвърлил срещу нас с цел да ни строши главата, слага ни го в ръката, а в другата ръка ни дава
бадеми - да трошим и да ядем! Т.е., Бог допуска изкушенията, не за да ни мъчи дяволът, но за да положим по-този начин “изпити” за другия живот и за да нямаме безразсъдни претенции на Второто Пришествие. Трябва добре да разберем, че воюваме - и ще воюваме, докато сме живи - със самия дявол. Докато човек е жив, има да върши много работа, за да направи по-добра душата си и има право да се явява на духовни изпити. Ако умре и не мине на изпита, късат го, а поправителен няма.

Из "С болка и любов за съвременния човек"

Слова Том 1 Стареца Паисий Светогорец

За Мислите ни и мислите на родителите

За тайните мисли

Всичко произтича от мислите - и доброто, и злото. Нашите мисли се материализират. И до този ден виждаме, че всичко, което е създадено и което съществува на земята и в космоса, е материализирана във времето и пространството Божествена мисъл, а ние сме създадени по Божий образ. Човешкият род е много облагодетелстван, но ние не схваща­ме това. Не разбираме, че в нас е Божествената енергия и Божественият живот и че с мислите си много въздействаме на другите. Можем да причиняваме голямо добро или голя­мо зло; всичко зависи от нашите мисли и желания.

 Ако нашите мисли са благородни, мирни и тихи, пълни с добро, те влияят не само на нашето състояние, но излъчват този мир навсякъде около нас и в семейството, и в държава­та, и навсякъде. Тогава сме труженици на Господнята нива и създаваме небесна хармония, Божествена хармония, тиши­ната и мирът се разпространяват навсякъде. Ако се занима­ваме с лоши мисли, от това произлиза велико зло! Когато в нас е злото, то прозира от нас, излива се и в семейството и в кръга, където се намираме. Ето че можем да създаваме и добро или злото. А като е така, по-добре човек да е добър, заради собственото си благо! Разрушителните мисли разоряват нашия мир. Тогава нямаме покой.

Ние винаги подхождаме погрешно. Вместо да започнем от себе си, постоянно желаем да изправяме другите, а себе си оставяме накрая. Ако всеки започне от себе си, за нас ще има мир навсякъде! Свети Йоан Златоуст казва: „Ако човек не навреди сам на себе си, никой не може да му навреди, даже дяволът". Виждате, сами сме ковачи на съдбата си.

Нашият човешки род със своите мисли разрушава по­рядъка на нещата. Древното човечество било унищожено от потопа, заради злите мисли и желания. При нас сега е също­то - нашите зли мисли не принасят добър плод. Значи тряб­ва да се преобразим. Всеки поотделно трябва да се преобра­зи, но е голяма загуба, че не сме имали житейски пример нито в семейството, нито в обществото.

Господ присъства навсякъде. Той обитава в сърцето и затова казва, че трябва да живеем със сърцето и да се тру­дим с радост. Когато търсим от сърце Бога, ето Го, Той е тук! Защото Той е нашият родител. Нашите земни родители очакват от нас много внимание, очакват да им върнем лю­бовта, която са ни дали, а ние често ги огорчаваме.

Трябва да търсим Господа от сърце. Когато се упражня­ваме в това. да вършим всичко от сърце, ето ни и искрена мо­литва, и любов към родителите и близките, и Господ е редом.


За властта на родителите над децата

Вижте онези, които живеят в брак. Всички, които са пристъпили към него без благословение или са били принуде­ни, нямат мир и е напразна тяхната любов. Голяма е властта на телесните и духовните родители. Много пъти съм чувал да казват неща, които по-късно се сбъдват на децата им.

Веднъж се удивих, как едни вярващи родители, погуби­ха сина си със своите мисли. Единственият им син беше вяр­ващо дете, възпитано още от малко в този дух, просто ангел, с невероятна доброта. При него отишла една девойка и го помолила за помощ. Тя забременяла от някакъв човек и молела младежа да се ожени за нея, защото родителите и братята и били строги и, ако забележели, че е бременна, не и оставало нищо друго, освен да се убие. Той се съгласил да подпише брачен договор и когато детето поотрасне, всеки да поеме отново по своя път. Тъй като те били от малко градче, всичко бързо се разчуло и майка му не могла да по­несе това. Баща му разбирал, че това си е неговият живот, но майката не искала и да чуе. „Не искам жив да го виждам" - говорела тя. Така и станало. Веднъж младежът с друг свой приятел се возили на мотор и катастрофирали. След това майката дойде при мене с голяма тъга и жалост. Аз и казах: „Ти си убила своя син. Виждаш ли колко са силни твоите мисли. Казала си, че не искаш да го видиш жив и ето това се случи". Ние, децата, трябва да слушаме родителите, за да имаме благословение. 

 За жалост малко са тези хора, които почитат родители­те си като светиня. Аз много пострадах, задето често осъж­дах баща си. Мислейки, че той прекарва малко време с децата си. Тези мои мисли предначертаха живота ми, заради тях пост­радах много. По време на окупацията два пъти бях осъждан на смърт. Преди не осъзнавах защо се случи това, но като разсъдих, видях, че аз съм този, който е планирал живота си.

Също така е очевидно, че онези, които имат неизказана любов, отварят всяка врата. Дори във войната, където няма живот, Господ пази по чуден начин онези, които имат любов спрямо родителите. Ако бяхме такива, състоянието на земята нямаше да е същото. Сега всички трябва да се молим да ни даде Господ сила и помощ.

Из "Стареца Тадей Витовнишки - МИР И РАДОСТ В СВЕТИЯ ДУХ"

За Божия Промисъл и съдбата

"Бог с височайшия Си Промисъл изпитва човека.
Без Божията воля демонът не може и троха да премести.
Никога не губи надежда в Божия Промисъл.
За човека е трудно да проникне в Божия Промисъл. Има допущение, воля и Божий Промисъл. Допущение е, когато Бог дава на човека свобода. Тогава човек върши, което пожелае. Когато действа Божията воля, човек върши това, което Бог повелява. Божията воля винаги носи добро. Божият Промисъл направлява: ту извършва допущение, ту - воля. Когато не можеш да решиш някой въпронс и не знаеш какво да правиш, довери се на Божия Промисъл и не мисли повече за това.
Някой казват "от рождение му е писано". Но ако на човека така "от рождение му е писано", тогава защо съди Бог? "Съдбата" си създаваме ние сами. Ако човекът безразсъдно подлага на опасности живота си и погива, той извършва грях, а съдбата тук няма място."

Из "Диадемата на Стареца - Спомени за грузинския подвижник отец Гавриил. Издава Манастир "Свети Вмчк Георги Зограф" Света Гора Атон

Слово за малките добрини - архим.Йоан Крестянкин

Мнозина смятат, че да живееш според вярата и да изпълняваш Божията воля е трудно. В действителност е много лесно. Нужно е само да обърнеш внимание на дреболиите, на незначителните неща и да се стараеш да не съгрешаваш в малкото. Това е най-лесният и прост начин да навлезеш в духовния свят и се приближиш към Бога.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

В началото на религиозния живот съществува някаква своеобразна "хипноза от великите дела" - "ще направя или нещо велико или нищо". И не правиш нищо нито за Бога, нито за душата си. Удивително е, че колкото повече човек е отдаден на простичкия начин на живот, толкова повече се стреми да бъде честен, чист, предан на Бога и в най-малкото. А всеки, който иска да се доближи до Царството Божие, трябва да се стреми да придобие правилно отношение към простичките неща.

"Да се приближи" - ето тук е трудността на религиозния път. Обикновено на човек му се иска да влезе в Царството Божие неочаквано и за самия него, магически, като по чудо, или някак по право, чрез някакъв подвиг. Но нито едното, нито другото е истинско откриване на духовния свят. Човек не достига до Бога магически-чудесно, оставайки на земята чужд на стремежа към Царството Божие, не може да откупи съкровището на Царството Божие с някакви външни постъпки. Делата са нужни, за да привикне човек към висшия живот, към светлата воля, към желанието за добро, към справедливото и чисто сърце, нелицемерната любов. Именно чрез малките ежедневни постъпки всичко това може да се вкорени неусетно в човека. Малките добрини - те са така нужни за човешката личност, както водата за цветето. Половин чаша е достатъчна, за да се възвърне към живота.

Когато човек е гладен или е гладувал доста време, не е нужно да изяде цяла торба хляб, за да се засити. На организма са достатъчни няколко филийки. Животът сам дава удивителни примери за важността на малките неща. Искам да ви обърна специално внимание на малките и лесни за изпълнение неща, които същевременно са изключително важни. "Който напои едного от тия малки само с чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си" (Мат. 10:42). От тези думи на Господ ясно личи от каква важност са малките добри дела. Чаша вода - това не е никак много.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Забележете, че постъпките ни често са егоистични, користни. Господ ни обръща внимание върху това, като ни съветва да каним в дома си не онези, които на свой ред ще ни поканят на трапезата си, а да каним хората, които се нуждаят от помощ, подкрепа, утеха. Гостуванията ни често се превръщат в разсадник на тщеславие, злословия и суета. Съвсем друго е добрата дружеска беседа, човешкото общение - това е благословено, това укрепва душата, прави я по-устойчива в доброто и истината. Но светското, неискрено, притворно общуване е болест за човечеството и смъртна заплаха за цивилизацията ни.

Във всяко човешко общуване непременно трябва да присъства и добрият Христов дух, явно или скришом. И това скрито присъствие на Божия дух в простите и хубави човешки отношения е тази атмосфера на "ученичество", за която говори Господ. "В име на ученик" - това е първото стъпало от общуване между хората в името на Самия Господ Иисус Христос...
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Ако хората бяха мъдри, щяха да се стремят към малкото и лесно изпълнимото и чрез него биха получили вечно съкровище. Великото в спасението на хората е в това, че те могат да се присадят към ствола на вечното дърво на живота и чрез най-малката дръжчица - добрата постъпка.

Към дивата ябълка не е нужно да се присажда цял ствол, за да се облагороди. Достатъчно е да се вземе малък калем и да се прикрепи към един от клоните на дивото дърво. Така и за да се замеси корито с тесто не е нужен цял калъп мая. Достатъчно е съвсем малко, за да бухне цялото тесто. Същото е и с доброто: и най-малкият жест може да бъде от огромно значение. Затова не бива да се пренебрегва малкото добро и да се твърди: "не мога да направя света по-добър, затова няма и да се старая".

Фактът, че и най-малкият жест е полезен за човека, неоспоримо доказва, че и най-малкото зло е в състояние да му навреди много. Ако например прашинка попадне в окото - окото нищо не вижда, даже зрението на другото око е затруднено в това време. Малкото зло, ако попадне в душата като прашинка в окото, извежда веднага човека от потока на живота. Да извадиш прашинка от телесното или душевното око е дребна работа, но е толкова необходима!

Наистина малките добрини са по-нужни на света от великите дела. Без великото хората си могат, но без малкото - не. Човечеството ще загине от недостиг не на велики дела, а от недостиг на малки добрини. Великото дело е само покрив, а стените се иззиждат от тухлите на малките добрини.

И така, Творецът е предоставил на човека да върши малките, но така необходими добрини, а за Себе Си оставил великите. И чрез онзи, който върши малките добрини, Сам Господ твори великото. Нашето "малко" Сам Творецът прави велико, защото нашият Господ всичко е сътворил от нищото, колко повече от малкото може да сътвори нещо голямо. И най-малкото движение нагоре е от значение. Всяка добрина, и най-нищожната, е усилие срещу човешкия застой. За този застой Спасителят говори в една съвсем кратка притча: "Никой откак пие старо вино, не ще поиска веднага ново; понеже казва: старото е по-добро."

Всеки човек е привързан към обичайното и привичното. Ако човек е привикнал към злото, го счита за нещо нормално, естествено състояние, а доброто му изглежда някак неестествено, притесняващо, непосилно за него. Докато, ако човек е привикнал към доброто, той вече го върши не защото така трябва, а защото не може да не го прави, така както човек не може да не диша, а птицата - да не лети.

Добрият човек укрепва и утешава най-напред самия себе си. И това съвсем не е егоистично, както твърдят някои; то е естествен резултат от безкористното добро, което носи висша духовна радост на всеки, който го извършва. Истинското добро винаги дълбоко и чисто утешава онзи, който съединява с него душата си. Та може ли да не се радваш, когато излизаш от мрачното подземие към слънцето и благоуханните цветни поля! Не бива да се обвинява човекът: "Ти си егоист, ти изпитваш удоволствие от добротата си". Не, това е единствената неегоистична радост - радостта от доброто, радостта на Царството Божие. И в тази радост човек ще се спаси от злото и ще живее вечно в Бога.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Но чрез малките, леки, най-лесно изпълними добрини човек привиква към доброто и започва да му служи не насила, а от сърце, искрено и така все повече и повече навлиза в атмосферата на доброто, пуска корените на своя живот в новата почва. Корените на човешкия живот лесно се приспособяват към тази почва и много скоро вече не могат да живеят без нея... Ето така се спасява човек: от малкото произлиза великото. "Верният в малкото" се оказва верен и в голямото.

Ето защо възхвалявам не доброто, а неговата незначителност, неговата "малкост". И не само не ви упреквам, че се занимавате само с дреболии и не сте способни на голяма саможертва, а напротив, умолявам ви: не мислете за велики саможертви и в никакъв случай не пренебрегвайте дреболиите. Моля, ако желаете, изпадайте в неописуема ярост при особени случаи, но не се гневете "на брата си без причина" (Мат. 5:22).

Измисляйте при необходимост каквито ви хрумнат лъжи, но не говорете в ежедневното житейско общуване неистини. Може това и да не е кой знае какво, но опитайте да го направите, и ще видите какво ще се получи.

Оставете настрана всякакви разсъждения за това, редно ли е или нередно да се избиват милиони хора - жени, деца, старци; опитайте да проявите своето нравствено чувство в малкото: не убивайте личността на своя ближен нито с дума, нито с намек, нито с жест.

Да се въздържиш от зло, също е добро... И така, в малкото, в лесното, незабелязано и неусетно ще извършиш много.

Трудно е да станеш нощем за молитва. Но сутрин, ако не успеете вкъщи, то докато пътувате към работата и мисълта ви е свободна, можете да си кажете наум "Отче наш", и нека всяка дума от тази кратка молитва да отекне в сърцето ви. А нощем, като се прекръстите, с цялото си сърце се предайте в ръцете на Небесния Отец... Това е съвсем лесно...

И подавайте, подавайте вода на всеки, който е жаден, подавайте чаша напълнена със съпричастност на всеки човек, който се нуждае от нея. От тази вода текат цели реки, не бойте се, няма да оскъдеете, раздайте на всеки по чаша от нея.

Малки дела, възпявам ви в химни. Хора, обграждайте се с малки дела, опасвайте се с малките, простички, леки, добри чувства, мисли, думи и дела, които нищо не ви струват. Нека оставим голямото и трудното, то е за онези, които го обичат, а за нас, които все още не сме обикнали голямото, Господ по Своята милост е излял обилно, подобно на водата и въздуха, малката любов.

Превод: Александра Карамихалева   
Църковен вестник, бр. 11/2002 г

За сърцето на вярващия

"Господ гледа в дълбината на сърцето кое е това, което то желае, и за какво копнее. И ако душата не може веднага да дойде на себе си, Господ в свое време ще я очисти и отново ще я привлече към центъра, за да се отрезви, и да се смири. Ако обаче в дълбината на душата има нещо, което не е очистено, нещо, което я притиска и привързва към този свят, тогава нашето лутане ще бъде дълготрайно и ще имаме неволи и мъки. Повече беди ще имаме ние, които сме вярващи, от онези, които не са, защото те нямат тази вътрешна болка, не размишляват за вечността, за тях всичко е от този свят, да се преживява, да се яде, да се пие...Това е тяхната грижа, а ние сме раздвоени - искаме да сме с Господа, а не сме разчистили своите земни сметки, с които нашето сърце има още много връзки, все още е в плен. Затова и много страдаме.
И така страданието на вярващите е повече от това на невярващите. Сърцето трябва да се отдели от тези свои вътрешни желания. Нужно е да разберем, че това са само земни планове и приземен живот - всички тези отношения с ближните, с роднините, всичко това така ни свързва, сърцето ни така прилепва към това, че е по-добре да отхвърлим и баща си и майка си, и брат си, и сестра си - всичко е напразно, ако разорява в нас Божия мир. Като е така, по-добре да отхвърлим всичко и да се съединим с Господа, да търсим помощ от Него, да се смирим и тогава ще установим правилни отношения спрямо всички. Първо трябва да се съединим с Господ и тогава Той ще научи, как да обичаме ближния, защото ние не знаем това, а нашата любов веднага се превръща в нещо материално, защото не е очистена отвътре."

Из "Стареца Тадей Витовнишки - МИР И РАДОСТ В СВЕТИЯ ДУХ"