За светския дух

Дяволът управлява суетата
- Отче, защо наричат дявола “светоуправник”? Наистина ли управлява света?
- Само това оставаше, дяволът да управлява света! Когато Христос казал за дявола “князът на тоя свят” (Иоан. 16:11), не е имал предвид, че дяволът е господар на света, а че господарува над суетата и заблудата. Тежко ни, ако Бог бе оставил дявола за господар на света! Обаче хората, които са отдали сърцата си на суетното и светското, живеят под властта на “светоуправниците на тъмнината от тоя век” (Еф. 6:12).
Тоест, дяволът управлява суетата и хората, които са завладени от суетата, от “света”.

Какво ще рече “космос”? / На гр. език ...... означава “свят”, но също и “украшение”. Оттам произлиза и думата “козметика” - б. пр./
Нали ще рече - украшение, суетна украса? И тъй, който е завладян от суетата, той е във владение на дявола.
Ако сърцето е поробено от суетния свят, тогава и душата остава недоразвита и умът помрачен. Тогава, макар и да прилича някой на човек, всъщност е духовен изрод.
Помисълът ми казва, че по-голям враг на душата ни дори от дявола е светският дух, защото в началото ни подвежда сладко, а накрая ни вгорчава во веки. Докато, ако можехме да видим самия дявол, щеше да ни обземе страх, и щяхме да се принудим да прибегнем към Бога и да си осигурим рая. В наше време много“свят”, т.е. светски дух, навлезе в света и този “свят” ще го унищожи. Хората приеха вътре в себе си “света” и изгониха от себе си Христа.

- Отче, защо не разбираме колко ни вреди светският дух и се увличаме от него?
- Защото светският дух навлиза в нас малко по малко, както таралежът влязъл в леговището на заека. В началото таралежът помолил заека да свре малко главата си в неговата дупка, за да не го вали. След това вкарал единия крак, после другия и накрая влязъл целият, и с бодлите си изкарал заека изцяло отвън.
Така и светското мислене ни подмамва с малки отстъпления и лека-полека ни завладява. Злото напредва постепенно. Ако идваше изведнъж, нямаше да се подлъжем. Ако искаш да попариш една жаба, трябва малко по малко да я заливаш с гореща вода. Ако я залееш с цялата вода наведнъж, скача и бяга да се спаси.
Докато ако я полееш с малко гореща вода, в началото малко ще се стресне и ще я отърси от гърба си, но после ще свикне. Ако я залееш с още малко, пак леко ще я отърси и лека-полека ще бъде попарена, без да го разбере. “Море, жабо, като те заляха веднъж с гореща вода, ставай и се махай!” Не си тръгва. Надува се - надува се и след това бива попарена. Така прави и дяволът: попарва ни малко по малко, а накрая, без да го разберем, сме вече попарени!

Да се даде предимство на душевната красота
Душата, която се трогва от красотите на материалния свят, показва, че в нея живее суетният свят, затова бива привличана от творението, а не от Твореца, от глината, а не от Бога. Няма значение, че тази глина е чиста и в нея няма греховна кал. Когато сърцето бива привличано от светски красоти, които не са греховни, но си остават суетни, тя чувства светска временна радост, в която няма божествено утешение, няма вътрешно окриляване с духовно веселие. Когато обаче човек обича духовната красота, тогава душата му се изпълва и разхубавява.
Ако човекът и особено монахът познае вътрешната си грозота, няма да се стреми към външни красоти. В душата ни има толкова лекета, толкова петна, та дрехите си ли примерно ще гледаме? Перем дрехите си, дори ги гладим и сме чисти, а вътре в нас е... по-добре не питай! Затова, ако човек се загрижи за духовната нечистота в себе си, няма така педантично да почиства всяко най-малко петънце по дрехите си, защото те са хиляди пъти по-чисти от душата му. Но ако човек нехае за духовните отпадъци в себе си, тогава гледа
най-старателно да почисти и най-малкото леке!
Това, което е нужно, е той да насочи цялата си грижа към духовната чистота, към вътрешната красота, а не към външната. Да бъде дадено предимство на душевната красота, на духовната красота, а не на суетните красоти, защото и Господ ни е казал: “И целият свят не струва колкото една душа” (вж. Мат. 16:26).

Светски желания
Ако хората не възпират сърцето си от пожелания за материални придобивки, които не са съществено необходими (и дума да не става за плътски пожелания) и не събират ума в сърцето си, за да ги отдадат заедно с душата си на Бога, тогава ги чака двойно нещастие.
- Отче, винаги ли е лошо да желаеш нещо?
- Не, желанието на сърцето само по себе си не е нещо лошо. Но когато някакви неща, макар и не греховни, заемат част от сърцето ми, тогава те намаляват любовта ми към Христа. Затова такова желание също е лошо, тъй като чрез него врагът възпира любовта ми към Христа. Когато желая нещо полезно, например една книга, и тя заема част от сърцето ми, тогава това е лошо. Защо някоя книга да заема част от сърцето ми? Книгата ли ще желая или ще копнея за Христа? Всяко желание, колкото и хубаво да изглежда, е по-ниско от това човек да желае близост с Христа или с Пресветата Богородица. Когато отдам сърцето си Богу,
нима е възможно Бог да не ми отдаде целият Себе Си? Бог търси сърцето на човека. “Синко, дай си мен сърцето” (Притч. 23:26). Ако човек отдаде сърцето си Богу, след това Бог му дава и това, което сърцето му желае, стига то да не му е във вреда. Сърцето не се разпилява само когато бива отдадено на Христа и само у Христа човек намира богато ответно въздаяние от божествена любов в този живот, а в другия, вечния - божествено веселие.

Трябва да избягваме светските вещи, за да не завладяват сърцето ни и да използваме прости неща, и то само колкото ни е потребно. Да се грижим обаче това, което ползваме, да е здраво и надеждно. Ако искам да използвам една красива вещ, отдавам цялото си сърце на тази красота и за Бога не остава нито едно парченце от сърцето. Минаваш през някое място и виждаш една къща с хубави мрамори, резби, украси; възхищаваш се от камъните, тухлите и оставяш сърцето си там. Или пък в някой магазин виждаш красиви рамки за очилата си и ги пожелаваш. Ако не ги купиш, оставяш сърцето си в магазина. Ако ги купиш, закачаш сърцето си да виси на тия рамки! Особено лесно биват ограбвани жените. Малко са онези, които не пилеят сърцето си по суетни неща. Искам да кажа, че с всички украшения, цветни и лъскави неща, дяволът ограбва
богатото сърце, което имат. Някоя жена има нужда от чиния? Ще търси да намери чиния с нарисувани цветя по нея. Ще речеш, че ще прокисне яденето, ако чинията е без цветя. Някои “духовни” жени се трогват от по-сериозни украси: двуглав (византийски) орел и т.н.
А после питат: “Защо оставам безчувствена към духовното?” Как да почувстваш, когато сърцето ти е разпиляно по кухненски шкафове и чинии? Нямаш сърце, останало е само парче месо, което бие в теб, тик-так, механично, като часовника, колкото само да се движиш!
Защото малко сърце отива за това, малко за онова и за Христа не остава нищо.
- Т.е., отче, и тези прости пожелания са греховни?
- Тези пожелания дори и да не са греховни, са по-вредни и от греховните. Защото едно греховно пожелание някой път може да бъде осъзнато от човека, съвестта му да го осъди, тъй че да положи усилия, да се покае, да каже “съгреших, Боже мой”. Докато тези “добри” пожелания не го тревожат. Мисли си, че всичко при него е наред. “Обичам доброто, обичам красивото, казва си, а и без това, нали Бог е сътворил всичко красиво.” Да, но любовта му не се насочва към Твореца, а към творението. Затова е добре да отсичаме всяко пожелание.
Когато човек полага усилия заради Христа и жертва това, което обича и прави нещо, което не обича (колкото и хубаво да е онова, което обича), тогава Бог му дава по-голямо утешение.
Преди да се очисти, сърцето е изпълнено със светски пожелания, на които се и радва. Когато обаче се очисти, започва да се измъчва от светските пожелания, отвращава се от тях и тогава радостите са духовни. Сърцето се очиства тогава, когато, човек се погнуси от светските пожелания. Преди да се погнуси, то бива привличано от тях. Да, но ние не искаме ни най-малко да притесним ветхия човек в нас, искаме да следваме прищевките на ветхия човек. Но как тогава да станем последователи на Христа?

- Отче, когато се затруднявам да отсека някое свое желание, трябва ли да настоявам в борбата?
- Да, дори когато на сърцето ти му е мъчно, че не правиш онова, което му се харесва, не трябва да му се подчиняваш. Защото, ако се подчиниш, ще почувстваш една светска радост, а след това една тревога, която пак е светска тревога. Докато, ако не се подчиниш и сърцето ти се огорчи, че не си направил онова, което му харесва, а ти се радваш за това, тогава идва Божията благодат. А това е и целта - да придобием Божията благодат. Значи, за да придобиеш Божията благодат, трябва да бъдат отсечени пожеланията, макар и да са добри; да бъде отсечена собствената воля. Тогава човек се смирява, а след като се смири, идва Божията
благодат. Когато сърцето се огорчи по светски, тогава ще се зарадва духовно. Нека, колкото е възможно, човек да се учи да избягва светските утешения, да извършва вътрешна духовна работа, за да получи божествена утеха. Светските радости са веществени радости

- Отче, често светски хора казват, че чувстват една празнота, въпреки че имат всякакви блага.
- Действителната, истинската радост се намира в близостта до Христа. Ако се свържеш с Него чрез молитвата, ще почувстваш душата си пълна. Светските люде търсят радостта в насладите. Някои пък “духовни” хора я търсят в богословски разисквания, беседи и т.н. Но когато тези разисквания приключат, вътре в тях остава една празнота и се питат какво ще правят по-нататък. Дали дейностите, с които се занимават, са греховни, дали са неутрални - все същото е. По-добре да биха отишли да поспят, та на другия ден да са по-бодри на работата си?
Когато изпълняваме светските пожелания на сърцето, не идва духовна радост, а смут и тревога. Светската радост донася тревога и на духовните хора. Светската радост не е постоянна, истинска радост, това е една временна радост, за момента. Това е веществена радост, не е духовна. Обаче от веществените радости душата не може да почувства пълнота. Точно обратното, затлачва се с отпадъци. Когато почувстваме духовната радост, вече не желаем веществената. “С Твоя образ ще се насищам!” (Пс. 16:15) Светската радост не отморява, но повече натоварва и обременява духовния човек. Ако настаниш духовния човек в
някой светски дом, той не може да намери там покой. А светският човек си въобразява, че намира покой, но всъщност се измъчва. Радва се външно, но вътре в себе си не е доволен, измъчва се.
- Отче, сред светския порядък човек се задушава.
- Хората се задушават, но и сами го желаят, както жабата бърза към устата на змията. Змията си стои на отсрещния край на водоема и постоянно гледа към жабата. Ако жабата се подлъже и погледне змията, тогава се наелектризира, става като зашеметена и с квакания бърза към устата на змията. После змията я ухапва и я отравя, за да не се съпротивлява. Тогава жабата пищи, но и да я измъкнеш, вече е отровена и ще умре.
- Отче, защо хората се радват на светските хубости?
- Днешните хора не мислят за вечността. Себелюбието ги кара да забравят, че всичко земно един ден ще изчезне. Не са схванали най-дълбокия смисъл на живота. Не са почувствали от другите, от небесните радости. Сърцето им не трепва за нещо по-възвишено. Даваш на някого примерно една тиква. Казва си:
“Каква хубава тиква!” Даваш му и ананас. “Ананасът има люспи”, казва и го захвърля, защото никога не е опитвал. Или пък кажи на някоя къртица: “Колко е хубаво слънцето!” - тя пак ще се зарови в земята. Онези, които се чувстват добре във веществения свят, приличат на глупавите пиленца, които кротко и безшумно си стоят в яйцето, без да се опитват да счупят черупката, за да излязат вън, да се порадват на слънцето (небесният полет към райския живот), но си остават неподвижни и умират в черупката на яйцето.

- Отче, казахте, че светският дух навлиза в монашеството и се губи духовното. Ще се запази ли верният дух на монашеството?
- Това е една буря, но Бог няма да ни изостави.
- Отче, мина ми този помисъл: “Съществуват ли още монашески братства, които живеят духовно?”
- Оставаше и да няма. Тогава Света Богородица щеше под конвой да ни отведе в затвора... Има монаси, които живеят много духовно, безшумно. Има такива души във всеки манастир, във всяка епархия и т.н. Именно тези редки души затрогват Бога и Той ни търпи.
Светският дух е болест. Най-важното днес е човек да не се приспособява към този светски дух. Това би било равносилно на изповядване на вярата ни. Нека се стараем, доколкото можем, да не се поддадем на това течение, да не се повлечем по този канал. Хитрите риби не се хващат на куката. Виждат стръвта, разбират, че е стръв, отдалечават се от там и се спасяват. Докато другите виждат стръвта, бързат да я захапят и хоп, улавят се!
По същия начин и светът има свои примамки и улавя хората. Те се привличат от светския дух и попадат в неговата уловка.
Светското мислене е болест. Както човек избягва някоя болест, така трябва да избягва и светското мислене във всичките му проявления. Да се отчужди от духа на светския прогрес, за да напредва духовно, да бъде здрав духовно и да се радва с ангелска радост.

Из "С болка и любов за съвременния човек"

 

Слова Том 1 Стареца Паисий Светогорец

 

Защо Бог позволява на дявола да ни изкушава?

- Отче, защо Бог позволява на дявола да ни изкушава?
- За да отбере Своите деца. “Прави, дяволе, каквото искаш”, казва Бог, защото знае, че каквото и да прави дяволът, накрая ще си счупи главата в крайъгълния камък, който е Христос. Ако вярваме, че Христос е крайъгълният камък, тогава нищо не ни плаши. Бог не допуска никакво изпитание, ако от него не би излязло нещо добро. Когато Бог вижда, че ще произлезе по-голямо добро, оставя дяволът да си върши работата. Видяхте ли какво сторил Ирод? Избил
четиринадесет хиляди младенци, но направил и четиринадесет хиляди мъченици ангели. Къде сте виждали мъченици ангели? Дяволът пак си счупил главата.
Диоклетиан станал съработник на дявола, измъчвайки жестоко християните, но без да иска, направил добро на Христовата Църква, защото я обогатил със светии. Мислел да унищожи всички християни, но нищо не постигнал. Оставил множество свети мощи, които да почитаме и обогатил Христовата Църква.

Бог можеше отдавна да е приключил с дявола - та нали е Бог! Ако поиска и сега може да го свие на кълбо и да го хвърли в пъкъла, но пак за наше добро го оставя. Че би ли го оставил да притеснява и да мъчи творението Му? Оставил го е обаче до някаква степен и до някое време, за да ни помага със злобата си, да ни изкушава, за да прибягваме към Бога. Бог позволява на дангалака да ни изкушава само, ако от изкушението би произлязло някакво добро. Ако няма да произлезе добро, не му позволява. Бог допуска всичко за наше добро. Нека повярваме на това. Бог оставя дявола, за да може човекът да се бори. Без борба няма успех.
Ако не ни изкушаваше дяволът, можеше да си мислим, че сме станали и светии. И тъй, Бог допуска дявола да ни бие със злоба, защото с пердаха, който ни налага, отърсва от нас прахта, изтупва напрашената ни душа. Или го оставя да се нахвърля върху нас и да ни хапе, за да прибягваме към Бога. Бог постоянно ни призовава, но ние обикновено се отдалечаваме от Бога и само ако се появи някоя опасност, тичаме към Него. Когато човек се съедини с Бога, тогава лукавият не може да се вмъкне между тях; няма и причина Бог да позволи на лукавия да изкушава човека, за да се принуди той да прибягва към Бога. Във всеки случай лукавият ни прави добро, помага ни да се осветим. Затова и Бог го търпи.
Бог е оставил свободни не само хората, но и демоните, тъй като те не вредят на човешката душа, защото не могат. Освен ако сам човекът не поиска да навреди на душата си. Напротив, носят награда на душите ни - както лошите хора, така и невнимателните, които не по свое желание причиняват зло в живота ни. Защо мислите, онзи авва казва: “Вдигни от нас изкушенията и никой няма да се спаси”? Защото изкушението принася голяма полза. Не че дяволът може да върши добро - той е зъл. Но добрият Бог спира камъка, който лукавият е хвърлил срещу нас с цел да ни строши главата, слага ни го в ръката, а в другата ръка ни дава
бадеми - да трошим и да ядем! Т.е., Бог допуска изкушенията, не за да ни мъчи дяволът, но за да положим по-този начин “изпити” за другия живот и за да нямаме безразсъдни претенции на Второто Пришествие. Трябва добре да разберем, че воюваме - и ще воюваме, докато сме живи - със самия дявол. Докато човек е жив, има да върши много работа, за да направи по-добра душата си и има право да се явява на духовни изпити. Ако умре и не мине на изпита, късат го, а поправителен няма.

Из "С болка и любов за съвременния човек"

Слова Том 1 Стареца Паисий Светогорец